Недялко Йорданов -Част 2. Фамилия Йорданови

 

Агент–провокатор ли е бащата на Недялко Йорданов. Разследване на една „убийца”: Технологията на злото. Предатели и жертви. – 2

В първата част на разследването: „Разследване на една „убийца”: Технологията на злото. Предатели и жертви. Как Недялко Йорданов оправда баща си и предателството.” проследихме пътя на документ №15. Защо изчезва този документ №15? Още повече, че той е описан в каталог на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г.? Кому е било нужно да го краде, след като той е описан надлежно в архива и си стои там, а при желание от която и да е страна би могло да бъде видян и копиран?

Предишната директорка на Държавния архив – Бургас преди Елена Дойчева се казва Мария Арнаудова. Тя носи същата фамилия като „служителя на ДС”, който „с риск на живота си” дал на Недялко Йорданов „полицейското донесение” – Тодор Арнаудов. Случайно ли е това?
Синът на Тодор Ченгелиев – Тодор Тодоров Ченгелиев още през 1990 година отговаря обстойно на поредицата на Недялко Йорданов, оборвайки „истината” му.
Впрочем, поредицата на Недялко Йорданов във в. „Черноморски фар“ е с мотото: „Изказвам благодарност на генерал – полковник АТАНАС СЕМЕРДЖИЕВ за съдействието му да получа достъп до архива на МВР – София. АВТОРЪТ.”.
Синът на Тодор Ченгелиев – Тодор казва: „Недялко Йорданов благодари за достъпа до полицейските архиви.
На мен, синът на Тодор Ченгелиев такъв достъп ми беше отказан с писмо №1947 от 20.04.1990 г., защото „съгласно правилника за ползуване на полицейския архив, справки, ксерокопия, преписки и др. Документи на полицията не се дават на частни лица.”
Изпратих второ писмо до МВР – София, разрешение отново нямам. Чудесно – оказва се, че Н. Йорданов не е частно лице, а аз съм частно лице. На какво основание – това трудно може да се определи, но ще подмина това поредно право на едни да ползват непрестанно своите привилегии, а други не.”
И още: „Мъртвите не могат да се защитят, казва Недялко Йорданов и със смайваща лекота обвинява всички тях – мъртвите в предателство.

Всички освен баща си – Асен Йорданов….

Н. Йорданов вече десетилетия наред се опитва да защити името на своя баща.
Има право синът – казват много хора. Тогава и аз – Тодор Тодоров Ченгелиев, който никога не е виждал своя баща Тодор Димитров Ченгелиев /както и той своя син/ имам право да защитя името му чисто и неопетнено. Аз, който за разлика от Недялко Йорданов, никога не съм ползвал името на баща си, за да правя кариера, да трупам слава и богатство…”
На 21 юни 1944 година, месец след арестуването му, Асен Йорданов прави признания пред жандармеристите.
Според изследването на Недялко Йорданов, ги прави умишлено пълни с противоречия: „като фабрикува дребни подробности за достоверност, споменава само две имена, за които полицията знае, че са в Балкана – Семенлийски и Лъскова и пропуска най-същественото – ИМЕНАТА НА ДРУГИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ЩАБА. Той съчинява версията, че през трите дни, в които са били заедно, не е разбрал нито кои са „непознатите ямболии”, нито дори техните имена. Когато пише показанията си, на 21 юни 1944, отрядът вече е разбит, разделен на три групи, много партизани са заловени и цялата тази информация е добре известна, ненужна и остаряла с месец и половина…
…Години по-късно, през зловещата 1950 година, ще бъде направена фалшификация с тези негови показания, за да бъде уличен в предателство. Изречението: „На 21 май ме арестуваха и казах за нелегалния” ще бъде извадено от целия контекст на показанията му и ще бъде цитирано от Комисията за обследване на бургаската организация по следния начин:
„… Арестуването обаче на Асен Йорданов в Айтос го разкрива като предател. Той саморъчно е написал в своите показания: „На 21 май ме арестуваха и казах нелегалния”. Една невинно на пръв поглед пропусната думичка „ЗА” изменя целия смисъл на написаното. Очевидно това „ЗА” много е пречило на комисията и тя просто го изхвърля, защото – „казах нелегалния” означава – предадох нелегалния. „Казах за нелегалния” – означава признах, че ми е съобщено за нелегалния, т.е. – това, заради което съм арестуван. А фактът, че Асен Йорданов, възстановявайки показанията си по памет за адвоката, дори не си спомня точно въпросното изречение, показва, че то не е било особено важно за него. В противен случай той би го използвал за смекчаващо вината обстоятелство пред съда – един вид след като са го арестували той честно си е признал и е издал нелегалните.
… Всъщност в съда Асен Йорданов отрича всичките си показания заявявайки, че са бъли изтръгнати с жестоки инквизиции. Това става в присъствието на капитан Русев и Косьо Владев, но съдът изобщо не го взема под внимание и го осъжда на смърт.”

Синът на набедения за предател Тодор Ченгелиев – Тодор Тодоров Ченгелиев има своята позиция и истина и се пита:

„Дълго известният бургаски син ни занимава с един документ, който е попаднал у него преди 10 години, но той, виждате ли, не му бил обърнал внимание. Защо ли такава разсеяност?
Ами, защото тогава не му е било необходимо. Тогава той, галеният син, бе винаги сред първите в окръга и затова съвсем не му е била необходима документална подкрепа.”.
Тодор Тодоров Ченгелиев оборва тезата на Недялко Йорданов за това какво се е случило на 21 май 1944 година, когато са арестувани 8 души:

„Кой от тях е „казал нелегалния”? Ето въпроса на въпросите. В дългата си, пълна с противоречия, премълчавания и свободни съчинения поредица Н. Йорданов не му дава отговор.”

Според Тодор Тодоров Ченгелиев общоизвестно е, че Косьо Владев е бил интелигентен полицай, който е успял да завербува много и ценни за службата си сътрудници. Някои дори го сравняват с Гешев.
За агент-провокаторската дейност на Тодор Грудев никой не се съмнява. Пред Народния съд Тодор Грудев обаче казва: „Предадох Димчо Карагьозов…., но за провала в Айтос търсете друг.”
Пак пред съда Грудев казва: „Във връзка не бях влязъл с партийната организация в Бургас и изказах предположение, че съм заподозрян. Владев каза, че ще се погрижи да бъда във връзка…”.
Коя ли е била тая връзка?, пита се синът на убития Тодор Ченгелиев.
Ченгелиев – син заявява още: „В Балкана, при партизаните Асен Йорданов е бил два дни.
6 май 1944г. – районният партизански щаб в състав: Радко Миланов, Асен Йорданов, Димчо Ковачев и Тодор Георгиев присъстват на клетвата на отряда „Народен юмрук”, 7-май – районният партизански щаб с един член по-малко при Ръжица се връща в Бургас.
/Къде се връща Асен Йорданов – в Бургас или Айтос?/.
И ето за тези ДВА ДНИ /разходка/ в Балкана А. Йорданов получава званието „народен партизанин”.
Тодор Ченгелиев:
„На 12 юли 1944 г. Асен Йорданов след 52 дни жестоки инквизиции и престой в мазетата на жандармерията „агент – провокаторът” Асен Йорданов е изпратен в Бургаски затвор и на 26 юли е осъден на смърт.”, пише Недялко Йорданов.
В същото време майка му Кина Йорданова казва: „Когато ходех да нося храна на Асен в жандармерията аз всеки ден го виждах…Отивах обикновено по време, когато ги извеждаха за клозета и само Асен го извеждаха сам, а другите групово…”.
Точно живи още другари, арестувани с него, твърдят, че за тях близките им дори не са знаели живи ли са или мъртви, не знаели къде са, а при Асен всеки ден идва жена му и синът му.
На кого да вярваме тогава? На тях, на убитите край Топчийско, или на Недялко?”

Ето и свидетелството на Димо Петков, лежал в затвора заедно с Асен Йорданов:

„В затвора имахме възможността да посрещнем Асен в нашата килия, където престоя повече от десетина дни, което време лежа до моята постеля. На всички ни направи впечатление: първо – осъден на смърт, а не е настанен в единична килия, като другите смъртни. Второ – на нас, младите ремсисти, разрешаваха свиждане с близките веднъж на два месеца, а на него по 2-3 пъти седмично с жена му и детето и то не зад решетките, а в канцелариите на дирекцията. Трето – бай Асен се движеше из района свободно, като надзирател. Четвърто – вълнуваше ни и въпроса защо съвсем млади момчета, които по това време попаднаха в жандармерията не ги докараха в затвора, а ги избиха, а бай Асен, който е изпълнявал задължението да закълне всички партизани в отряда не го постигна същата участ.
След 9 септември 1944г. в разговор с Тома Георгиев, работещ в органите на МВР, сега покойник, сподели с мен, че е конвоирал групата с Косьо Владев по време на съдебното действие. Косьо Владев се е държал много спокойно до произнасянето на смъртната присъда. Когато е била произнесена, той възкликнал: „Ах, Асен ме излъга”. При тия думи Велчо Ч. му е запушил устата.”
Синът на Тодор Ченгелиев:
„Моят баща, днес Н. Йорданов ни представя така: „С Тодор Ченгелиев се разиграва жестока драма. Несвикнал с инквизиите в ръцете на изверга Панайот Чушкин, за броени минути, най-много за половин час, той издава Атанас Манчев и собствения си брат”.
Пак НЯМА СВИДЕТЕЛИ, НЯМА ДОКУМЕНТ, но Н. Йорданов е толкова уверен във версията си, че определя дори времето, за което „Ченгелиев е проговорил”. А това вече е наглост.
Нелегалните нямало да бъдат открити, всичко е можело да се размине с извършения вече обиск, безсрамно твърди комбинаторът на факти Н. Йорданов и като че ли е забравил собствените си въпроси още в първата част на поредицата му.
Ще освежа паметта му. Написал е сам: „И така на 21 май 1944 г. в 4 сутринта се прави блокада на цял един град”. В рапорта пише: „ЗА ИЗДИРВАНЕ НА НЕЛЕГАЛНИ ЛИЦА”.
Не ти ли се струва, г-н Йорданов, че като е пишела този рапорт полицията е знаела кого ще търси?
Кой е предизвикал тая блокада?
Защо тя става в такъв ранен час? Откъде бургаските разузнавателни служби ИМАТ СВЕДЕНИЕ, че в Айтос се укриват такива лица?
И аз това питам непрекъснато, г-н съчинителю.
Откъде имат сведение?
Ето и сам го признаваш, но после тръгваш по други пътеки. Никой не иска от теб да фантазираш колко минути е издържал Т.Т. Ченгелиев, а да отговориш кой е съобщил на полицията, че в Айтос има нелегални. Кой е известил така спешно? Това е въпроса, който нека признаем всички, все още остава.“
През фаталния 21 май 1944 г. Атанас Манчев – Моц пише бележка до Иван Грудев и я дава на Тодор Ченгелиев да я занесе до Иван Грудев. Текстът е: „Другарю, настоявам за среща”.
Иван Грудев в писмени показания твърди, че тази бележка е предадена в присъствието на Асен Йорданов и Тодор Грудев.
Недялко Йорданов обаче твърди друго – че Тодор Грудев е обикалял целия град да търси Асен Йорданов, който бил на разходка.
В кръчмата на Зелков са тримата – Иван Грудев, Тодор Грудев и Асен Йорданов. Отговор Манчев получава не в кръчмата, а в ОРПС. Уговорката е била Иван Грудев и Асен Йорданов да бъдат в канцеларията на ОРПС и при съгласие от страна на Манчев на срещата да отиде Асен Йорданов. Това личи и от показания на Тодор Грудев.
„По-късно на срещата в дома на Ченгелиеви, Асен Йорданов записва на листче нещата необходими за отряда. „Опитният конспиратор” прави елементарна грешка като си води записки и то за 4-5, не повече, обикновени искания…
Според показанията на Кина Йорданова, след арестуването му той е бил пребит от бой.”, разказва още синът на Тодор Ченгелиев и цитира свидетелството на Иван Демирев, един от осемте арестувани на 21 май 1944 г.:
„… Към обяд ни изкарват от управлението заедно с Асен Йорданов и арестуваните от Караново и Пирне други пет другари и ни натоварват на открита камионетка със силна въоръжена охрана от жандармеристи… След излизането от града камионетката завива към Бургас. Това за момента ни успокоява. Значи няма да има веднага разстрел. Когато наближихме Бургас жандармеристите хвърлиха /закриха/ Асен Йорданов с предварително подготвено платнище. Защо го направиха това не можахме да си обясним. В Бургас камионетката спира пред щаба на жандармерията. Стоварват ни и ни отправят към ареста. При слизането по никой от арестуваните нямаше видими признаци да е бил бит, така беше и с Асен Йорданов, който беше в нормално състояние. В ареста всички ни настаниха в една килия, само Асен Йорданов беше настанен сам в една килия.”

Свидетелство на Стоянка Маринова Николова, съседка на Ченгелиеви, наблюдавала на 21 май 1944 г. това, което става на отсрещната страна на улицата:

„… И тогава видях, че Тодор Ченгелиев стоеше до тяхната къща подпрян на стената с белезници на ръцете, той беше целия обезобразен, едва стоеше на краката си, направо беше разсипан от бой. След малко отиде един от началниците на жандармерията и взе да блъска Тодор Ченгелиев да влиза в къщата, а той не можеше да се помръдне. В това време се хвърли бомба, тя веднага не можа да експлодира и началника на жандармерията я ритна, тя се блъсна в Тодор и му разкъса корема. Той изрева като животно и падна на земята. Два часа той се влачи докато траеше престрелката. Когато спряха да стрелят жандармеристите извадиха Иван Ченгелиев от скривалището убит. Донесоха и Тодор Ченгелиев, хвърлиха го върху брат му Иван, след това доведоха майка им и започнаха да псуват майката и Тодор, и викаха: „Нали казвахте, че няма партизани във вас, тоз какъв е?” – ставаше дума за Иван. Тя мълчеше. Жандармеристите доубиха Тодор и тогава разстреляха майка им – баба Каля – която падна върху двамата си синове. За гореописаното удостоверявам с личния си подпис.”
През 1991 година Недялко Йорданов отговаря на Ченгелиеви така:
„... Не е забравен безцеремонният език на сталинистите от 1950 година. Не е забравено самочувствието им на властници в тази държава, в която още мислят, че могат да се разпореждат безнаказано. Какво искате от мен, уважаеми другари? Тодор Ченгелиев твърди, че сте много – цял щаб, впрегнат да му събира сведения и спомени. Аз съм съвършено сам. И не се страхувам, каквото и да се опитвате да ми направите”.

Нищо сталинистко няма в това наследниците на обявения за предател от Недялко Йорданов – Тодор Ченгелиев да търсят очевидци и свидетелства за истината.
Има нещо изключително крайно в това – Недялко Йорданов да роптае срещу всеки, който оборва неговата истина. И да обявява всеки дръзнал да търси, също като него, свидетелства за историята, за „сталинист” или „убиец”.

През 1950 – 1951 ЦК на БКП прави обследване на бургаската партийна организация. Комисията е оглавявана тогава от Станко Тодоров. Обследването обхваща свидетелски показания и обследване на над 600 души.
Недялко Йорданов нарича тази комисия „зловеща”.
В доклада й четем: „… С арестуването обаче на Асен Йорданов са се объркали сметките на полицая Косьо Владев и последният се намесва най-енергично да го освободи и спаси от военните…
…За да се разсее всяко съмнение върху Асен Йорданов, че има връзка с полицията, му устройват процес, но чак през м. юли 1944 година…”.
На практика, „въпреки изричното разпореждане да бъдат избити всички близки и укриватели на налегалните, в това число и Асен Йорданов от Бургас”, той остава жив, казва синът на Ченгелиев.
Недялко Йорданов пише:
„Показания на Косьо Владев за заповед №26, която дава право да бъдат разстрелвани без съд всички заловени партизани, както и укривателите им, отменена в началото на м. юли 1944: „Като имах предвид заповед 26 на генерал Христов аз срещнах веднъж Стефан Чакъров за когото ми е известно, че е комунист и го предупредих да каже на всички техни хора да се предпазват известно време, а аз от своя страна ще гледам колкото ми е възможно да предотвратя всякакви убийства в Бургас на хора известни като партийци”.
Това е напълно възможно, още повече, че Косьо Владев е бил съучуник с някои от „партийците” например с Радко Миланов. Косьо Владев изтъква като своя заслуга спасяването му, като твърди, че е излъгал прекия си началник, че Радко Миланов се е съгласил да им стане сътрудник.”

Какво обаче заявява Златка Захариева:

„Доколкото си спомням това беше през октомври 1944 г. Заедно с моя другар Господин Захариев помолихме Досьо Досев, съзатворник на моя другар, който работеше в МВР, да ни направи среща с Косьо Владев, който беше вече в затвора. Попитах го защо без съд и присъда убихте непълнолетни момчета на по 18-19 години, а Димчо Карамидов беше на 16 г., като в същото време знаехте, че Радко Миланов и Асен Йорданов са присъствали на клетвата на партизаните, но ги оставихте живи?
Той отговори, че Радко Миланов му бил съученик и му правел услуги. На нашата реплика, че ще трябва голям трап, след като го изведат пред съда, той отговори: „Не, няма да бъда убит! ТЕ ми са ЗАДЪЛЖЕНИ!”.

„Кои са тези ТЕ и защо успяват да се укрият и до днес?, пита синът на Тодор Ченгелиев – Тодор.

Янко Кафалиев:
„През 1945 г. стана нужда да взема удостоверение от затвора, от което се вижда, че съм съден по ЗЗД и съм лежал в затвора в Бургас. Отидох в затвора, звъних и срещу мен излезе надзирателя Ангел. Усмихнат, охранен, беше вече главен надзирател. Аз се възмутих, че палач от наше време пак е надзирател. Сетих се за Наум и го потърсих, за да питам какво става при тях. Наум беше зам-началник на затвора. Питам го: „Как може Ангел да е още тук, не помните ли как се държеше с нас?”
А той ми отговори: „Бай Янко, ти нищо не знаеш. Ангел, надзирателят днес го крепи Асен Йорданов, защото той преди 9 септември правеше свижданията между Асен Йорданов, Велчо Чанков с Косьо Владев в специална килия”.
След обследването на ЦК на БКП през 1950 – 1951 г. на Асен Йорданов е отнето званието „народен партизанин”, заради връзки с полицията.
Недялко Йорданов продължава така:
„На 12 юли 1944 г. Асен Йорданов след 52 дни жестоки инквизиции и престой в мазетата на жандармерията, „агент – провокаторът” Асен Йорданов е изпратен в Бургаски затвор и на 26 юли е осъден на смърт.
…Четиридесет и четири дни Асен Йорданов прекарва в затвора в килия на смъртните, в очакване да бъде изпълнена смъртната му присъда. Бях едва петгодишен и въпреки това помня ясно пътя до затвора, който изминавахме всеки ден с майка ми по улица „Фердинандова” до голямата врата с каменни зидове на края на града.
…С писмо №4895 и 4896 от 4. 09. 1944 г. на Шуменския военно полеви прокурор поверително е изпратена присъдата на Асен Йорданов и на осъдените от Карнобат за изпълнение. На 6. 09. 1944 г. те са получени и върнати неизпълнени съгласно телеграма №2213 и 2284 на Министерството на правосъдието. На 6. 09. бургаските граждани разбиват вратите на затвора и освобождават политическите затворници.
Освободен от затвора Асен Йорданов живее още само две години и половина като умира при странни обстоятелства на 27 март 1947. Тогава той е втори секретар на Областния комитет на БРП /к/ – Бургас.
…18 юни 1955 г. : „ЦК на БКП Контролна комисия № 5 /римско/ 1080: Другарко, съобщаваме ви че ЦК на БКП има решение по партийното положение на покойния ви съпруг Асен Недялков Йорданов като отменя решението си от 26. 10. 1950 г. като неправилно и възстановява званието „народен партизанин”.

След 1944 година Асен Йорданов става секретар на Областния комитет на БРП /к/ – Бургас, а Радко Миланов става шеф на МВР в Бургас.

Впрочем, „странните обстоятелства”, при които умира Асен Йорданов, според Недялко Йорданов, трябва да внушат, че едва ли не е намерил смъртта си умишлено.
Недялко Йорданов пише: „Много години след това, когато Бургаския театър гастролира в София – след спектаклите – ме чакаше на служебния вход един възрастен човек – д-р Стефан Тенев и настояваше да разговаря с мен. Аз не можех да го гледам спокойно и учтиво отклонявах поканите му. Сега не мога да си простя това, защото той почина и отнесе тайната за смъртта на баща ми в гроба. А може би все още има живи хора, които я знаят”.
В местния бургаски вестник след изпращането на Асен Йорданов в Отвъдното, съпругата му Кина Йорданова публикува: „Благодарност. По случай на тежката неочаквана загуба на скъпия ми другар Асен Йорданов, изказвам своята гореща благодарност на д-р Стефан Тенев за положените неуморни грижи за неговото здраве…”.

След публикуваната поредица във в. „Черноморски фар” на Недялко Йорданов, където той мистично внушава, че на баща му едва ли не са помогнали да умре, Иван Георгиев Русчев написва свидетелство за това, което се е случило, цитирано от Тодор Тодоров Ченгелиев:

„Преди да почине Асен Йорданов ми се обади др. Кина Йорданова по телефона, че Асен е много зле. Помоли ме да взема д-р Миронов – тогава завеждащ вътрешно отделение на болницата. Казах на д-р Миронов и веднага отидохме в дома на Асен Йорданов. Заварихме същият да лежи в леглото в безсъзнание. Първата дума на д-р Миронов беше какво е ял този човек. Отговора на Кина Йорданова беше, че е закусил прясно мляко с кифла, тъй като този човек повръщаше жълтозелена течност. Д-р Миронов го прегледа основно и каза, че състоянието му се влошава. През това време пристигна и д-р Тенев. След размяна на мнения решиха да направят консулт с хирурга д-р Грозев. Като приключиха консулта д-р Миронов, виждайки, че се влошава състоянието му, ми каза да се обадя в болницата на ст.мед. сестра Дамчева да вземе 5-6 чаршафа и да дойде веднага в дома на Асен Йорданов. Не повече от половин час същата дойде. Съблякохме Асен гол, мокрехме чаршафите и го овивахме. След известно време започнахме да правим изкуствено дишане, като се сменяхме един за краката, друг за ръцете… Пропуснах, че д-р Миронов запита Кина какво е вечерял. Тя отвърна, че вечерта са имали почерпка с приятели – кои са били не каза и не знам. В показанията си пред комисията тя казва, че се е простудил на бригада. На нас каза, че след закуска веднага е излязъл от къщи, тъй като е имал заседание на околийския комитет на партията. Излизайки от дома си, отивайки до дома на агронома Джанков /на 100 метра от тях/ се върнал с думите, че му е много лошо. А не както впоследствие твърди жена му. Това е истината около смъртта на Асен Йорданов.”
Тодор Ченгелиев е учуден, защо Недялко Йорданов е отбягвал среща с д-р Тенев: „Той, който изгради целия си съзнателен живот върху легендата за баща си, може би съзнателно е правил това. Страхувал се е да не се разочарова. Страхувал се е, че ще му бъде много по-трудно да подържа легендата си такава, каквато той я налага на всички”.

Години по-късно, след реабилитирането на Асен Йорданов, един от наследниците на Ченгелиеви разговаря със Станко Тодоров, който е председател на комисията, обследвала Бургаската партийна организация и оповестила Асен Йорданов като предател.
Станко Тодоров казва: „Дайте да не ровим повече в тези истории, да не настройваме вътрешно другарите в партията”.
Така самата БКП замита търсенето на истината кой всъщност е предателят.
Партията няма сметка от това легендата за „чистата” партизанска борба да бъде срината.

А докладът от 1950 -1951 г. започва така:
„От 1934 г. до 1944г. не е останал нито един окръжен комитет, който да не бил разбит и разгромен от полицията. Тя е постигнала това главно със завербоването на агент – провокатори, които е имало почти във всички състави на окръжните комитети и през всички години.”
Съпругата на Асен Йорданов и майка на Недялко Йорданов – Кина Йорданова пред същата тази комисия казва потресаващото:
„Асен е мъртъв сега. Мога аз да се съмнявам сега, че много другари, които смятат, че имат грешки, искат да ги замажат с Асен, който е мъртъв. Може ли да се съмнявам, че може да се измият, като прехвърлят вината на Асен. Комисията каза, че това ще се обследва най-обстойно и когато излезе с решение, то ще бъде най-отговорното решение на ЦК, което наистина ще бъде меродавно за мен. Аз с нетърпение очаквах това решение на ЦК, тъй като цяла година се тормозех, понеже не бях наясно, не знаех нищо около Асен. Нищо не даваше повод да мисля, че Асен може да бъде такъв. Сега, когато това решение идва от най-отговорното място на нашата партия, моето отношение не може да бъде друго, освен това на ЦК. Аз не съм се отнасяла с недоверие към комисията, която имаше възможност обстойно да обследва всички тези факти.
Повечето другари знаят, че обичах Асен, тъй както рядко може да се обича, както той писа в предсмъртното си писмо, но другари, аз като член на партията, трябва да погледна с по-друго око на всичко това. Не мога да се ръководя само от чувствата, трябва по болшевишки да погледна на нетърпимите грешки на Асен, на предателството му и прочие.
Аз считам, че трябва да кажа това, че решенията на ЦК не ще пречупи вярата ми към партията, а напротив, ще работя така както съм работила с преданост към партията. Трябва да ви кажа, че смъртта на Асен понесох много тежко, но тази санкция понасям още по-тежко. Аз смятам, че с моята работа в партията ще покажа, че ще изтрия това петно и ще работя с преданост и любов към партията. С помощта на партията аз изживях по-леко смъртта на Асен. С помощта на партията аз ще намеря сила да изживея и това.”

С „измиването на ръце” на същата тази партия истината за предателството на Атанас Манчев и братя Ченгелиеви остава и до днес заровена.
Недялко Йорданов размахва „полицейско донесение” и жигосва Тодор Ченгелиев като предател. Прави го натрапчиво и категорично, недопускайки различна позиция.
Наследниците на Ченгелиеви и близките на Атанас Манчев са убедени, че това е грозна подмяна на историята и позорно заклеймяване на мъртвите.

И тогава, и днес технологията на злото произвежда по „полицейски донесения” своите предатели и жертви. Днес го наричат „по оперативна информация” или „активни мероприятия”.
Опитах се да чуя освен историята на Недялко Йорданов и тази на онези, които остават някак тихи на неговия фон – на сестрите на Манчев и на наследниците на Ченгелиеви.
Недялко Йорданов ме нарече „убийца”.
Вие преценете подобна реакция за какво говори.

Веселина Томова

Недялко Йорданов -Истинските лица на фамилия Йорданови Част 1

 След публикуването на материала на Кеворк Кеворкян в сайта АФЕРА: „СЕСТРАТА НА МАНЧЕВ – 26 ГОДИНИ ПО-КЪСНО. СКАНДАЛНИ РАЗКРИТИЯ / ВИДЕО/”, Недялко Йорданов изригна истерично и злостно, атакувайки ме като „слугиня” и „убийца”!

Отговорих му така: „ПОЕТ МЕ КЛЕЙМОСА КАТО УБИЙЦА, ЗАЩОТО ТЪРСЯ ИСТИНАТА, КОЯТО НЕ ИСКА ДА СЕ ЧУЕ. ОЧАКВАЙТЕ ОБАЧЕ ИСТИНАТА И НА ЧЕНГЕЛИЕВИ.”

Недялко Йорданов ме клеймоса заради това, че съм интервюирала по-голямата сестра на предадения и убит поет–партизанин Атанас Манчев – Мария Вълканова, като ме обвини, че съм „нахъсвала” Вълканова и заяви, че ще ме съди за „подстрекателство”.
В разразилата се полемика между Недялко Йорданов и Кеворк Кеворкян, не друг, а самият Недялко Йорданов отвори старата рана за убийството на Атанас Манчев, братя Ченгелиеви и майка им, както и за това – кой е предателят.

Защото предател несъмнено има.

И двете сестри на убития поет–партизанин Атанас Манчев – по-голямата Мария Вълканова и по-малката Станка Иванова – са живи и живеят във Варна. Мария Вълканова цял живот е била учителка, а Станка Иванова – цял живот обикновен служител. Изключително умни и интелигентни жени с удивителна енергия и силен дух. През десетките години, и преди, и след 10 ноември 1989 година нито една от двете сестри не е променила позицията и вътрешното си убеждение относно смъртта и предателството на брат им – Атанас Манчев – Моц. Не са правили нито партийна, нито каквато и да е кариера върху паметта на Манчев, както и не са поднасяли на публиката натрапчиво своята истината за предателството и куршумите на смъртта.
Мария Вълканова е фина жена, говори бавно и нито в очите й, нито в излъчването й съзирам някаква отмъстителност, злоба, злост или желание за реваншизъм. Станка Иванова е по-бързорека, по-остра. Недялко Йорданов твърди, че във видео-записа с интервюто на Мария Вълканова „анонимна родственица” й диктува какво да говори. „Анонимната родственица” е … сестра й – Станка, а първоначалното четене от написания лист е желание на сестрите, чийто саморъчно написан текст притежавам. Имам още много и дълги записи с тях, в които те излагат всички свои съмнения около смъртта на брат им Атанас Манчев.
Ако нещо ме направи истински любопитна към тази история, бе технологията на Злото: как „историята” може да бъде подменяна, как може да се гради единствено върху думи, как нищо не е категорично и безпощадно ясно, за да бъде написано с големи букви – този е героят, този е предателят.
Впрочем, заравяйки се в това разследване, с изумление видях същите механизми, които действат и ДНЕС – начинът на действие на службите, и как истината се омъглява чрез „полицейски документи” до степен всеки да я интерпретира както му е изгодно.
Никъде и никога не съм написала, че бащата на Недялко Йорданов е предателят на Атанас Манчев. Години наред съм слушала и чела единствено позицията на Недялко Йорданов за баща му. Исках да чуя и други мнения. Исках да чуя и сестри Манчеви, и наследниците на братя Ченгелиеви.

Каква е истината? Кой е предателят? Може ли човек да бъде обявен за предател единствено по „полицейско донесение”, когато не е ясно, чии интереси обслужва то и дали не е частица от механизма на прикриване на истинските предатели?
И най-важното: ВСИЧКИ ли можем да станем жертва на тази „технология”?

По никакъв начин не съм оспорвала и не оспорвам правото на Недялко Йорданов да търси истината за баща си Асен Йорданов. Освен неговата истина обаче, своята истина имат и близките на Атанас Манчев и наследниците на братя Ченгелиеви.
За разлика от Недялко Йорданов аз няма да обявя безапелационно, кой е жертвата–ангел и кой е дяволът–предател – и то единствено по „полицейски донесения”.
Вероятно Недялко Йорданов има своето основание да бъде озлобен и да атакува по недопустим начин всеки, който докосне тази история. Нито в очите на сестри Манчеви, нито в очите на наследниците Ченгелиеви съзрях и грам озлобление и мъст. Затова и попитах Манчеви, търсил ли ги е Недялко Йорданов, правил ли е опит човешки да разговаря с тях за цялата трагедия. Защото Йорданов е поет, а поетите би трябвало да са широкоскроени и да виждат и с душите си.
Отговориха ми, че никога не ги е търсил.
През октомври–ноември 1990 година във в. Черноморски фар“ Недялко Йорданов публикува в 19 поредни броя поредицата си „По следите на един полицейски документ”.

Става дума за „Донесение на помощник околийския управител Д. Милев в Айтос за станалото на 21 май 1944 година, изх.№3182/23 май 1944, областно полицейско управление – Бургас, вх.№ 2089” – документ, за който Недялко Йорданов казва, че „старателно беше укриван”.

Тогава Йорданов не публикува факсимиле от въпросното донесение. Публикува текста му.
По-късно казва, че документа му е даден от служител на ДС, „с риск за живота му” в края на 70-те години и той даже в началото много – много не му обърнал внимание.
27 години по-късно, в разразилата се негова полемика с Кеворк Кеворкян той публикува копие от този документ и твърди, че той категорично и безапелационно доказва, че предателството на 21 май 1944 г., когато са убити Атанас Манчев, братя Ченгелиеви и майка им Каля, не е извършено от баща му Асен Йорданов, а от единия от братята Ченгелиеви – Тодор.
„Както се вижда от донесението, изпратено на 23 май от Айтос – два дни след акцията, полицията не знае кой се крие зад фалшивото име Димитър Иванов Маринов. Това че убитото лице е Атанас Манчев знае само Асен Йорданов, но той упорито продължава да мълчи. Първата част от замислената акция е изпълнена. Следва втората част – да се разнищи цялата организация. Асен Йорданов трябва да проговори. Жив, той е особено необходим, защото натрупаното му солидно полицейско досие, както и сведенията за него, че е секретар на комунистическата партия /което не отговаря на истината/ дават сериозно основание на ДС да смята, че е хванала много важна за тях личност…
Аз, синът, не мога да си представя как той е издържал на тези нечовешки мъки цели 30 дни… Четиридесет години разговарям с него, мъртвия, и не мога да намеря покой, защото през 1950 година същият този човек беше обявен за агент – провокатор и предател. И то, когато вече не беше жив, когато не можеше да се защити… Когато дойде време да задам неудобните въпроси, срещу мен се надигна добре организираната група на бургаските сталинисти.” – пише през 1990 година Недялко Йорданов в поредицата си във в. „Черноморски фар”.
На 14 март 1990 година в ответ на изнесеното от Недялко Йорданов, тогавашната директорка на Държавния архив – Бургас Елена Дойчева пише остро: „Загадки по документ на специално съхранение №15” и изнася скандален факт, че въпросният документ е подменен!

Ето какво пише директорката на Държавния архив в Бургас Елена Дойчева:

„Безкрайно бях изненадана, след като установих, че подобен документ е бил заведен на специално съхранение под инв.№15 в Бургаския държавен архив и в последствие … е изчезнал.
Как разбрах това? В каталога на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г. е включена анотация на донесение от помощник околийския управител в Айтос до областния директор в Бургас за жандармерийската блокада на 21 май 1944 г. в гр. Айтос и обстоятелствата около гибелта на поета – партизанин Атанас Манчев, нелегалния Иван Ченгелиев, брат му Тодор и майка им Каля Ченгелиева. След проверката в книгата за регистрация на документи на специално съхранение се оказа, че още на 18 февруари 1974 г. под същия инвентарен номер е заведен съвсем друг документ?!
Около изчезването на този документ от Държавния архив преди години и появяването на ксерокопие с подобно съдържание възникват въпроси.
Къде се намира изчезналият от Държавен архив – Бургас документ?
След като Недялко Йорданов си служи с ксерокопие, което по същество не е документ, би следвало да притежава и оригинала.
По какъв начин се е сдобил с него?
Защо се опитва чрез въпросното копие да манипулира общественото мнение?
Недялко Йорданов категорично твърди, че Тодор Ченгелиев е предал брат си – Иван, поета – партизанин Атанас Манчев и майка си Каля Ченгелиева – укривателка на двамата нелегални, като цитира следния абзац:
„При разпита последните двама, първият от тях, а именно Тодор Д. Иванов призна, че в дома му в този момент са били укрити двама нелегални, от които единият е бил брат му Иван Д. Иванов, който около три години беше в неизвестност, а втория нелегален не познавал”.
Специалистите историци знаят, че е необходимо особено внимание и прецизност при работата с полицейски документи, които в подобни случаи са създавани, за да дезинформират и отклонят вниманието в невярна посока.
В потвърждение на това е следния пример с документ, свързан пак с кървавата драма от 21 май 1944 г. в Айтос.
В протокола на Градско общинско управление . Айтос от 12 юни 1944 г. четем следното: „Днес 12 юни 1944 г., гр. Айтос съгласно предписание 1753 от 10 юни 1944 г. на айтоския околийски управител, с което се нарежда да се конфискуват имотите на забягналите в нелегалност Иван Димитров Тодоров, Тодор Димитров Тодоров и Каля Димитрова Тодорова – всички от град Айтос…”
Дезинформацията в този документ е следната: първо – и тримата „забягнали в нелегалност” по това време вече са били убити и второ – Тодор и Каля Ченгелиеви не са били нелегални.
Но дори да приемем, че Тодор Ченгелиев при разпита след инквизициите е признал за укриването на брат си и Атанас Манчев, това съвсем не означава, че той е техният предател.
Предателство е имало, но – логично – то е станало преди разпита на арестуваните.
За това твърдение категорично информация получаваме от следния текст по- нататък в същото донесение: „След убийството на нелегалните бяха убити майката на единия от братята, които са знаели, че в дома им има нелегални, и не са обадили на властта.”
Какъв точен и ясен изказ за това, че предателят не е сред семейство Ченгелиеви!
Още повече, че убитият е Тодор Ченгелиев, на когото Йорданов с такава лекота преписва предателството.
В статията си от 8 март той пропуска този цитат. Защо?”

Защо изчезва този документ №15?

Още повече, че той е описан в каталог на документи за революционното движение 1941 – 1944 година, подготвен за печат през 1973 г. и издаден през 1974 г.?
Кому е било нужно да го краде, след като той е описан надлежно в архива и си стои там, а при желание от която и да е страна би могло да бъде видян и копиран?
/СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА РАЗСЛЕДВАНЕТО/

Веселина Томова

Асен Йорданов. Още един "колега" на Касабови.

Защо трябваше Асен Йорданов да бие път до Брюксел?

Да почистим професията от благоговение пред властта. Не стига че ни се налага понякога да търпим спонтанните тъпизми на така наречения журналист Асен Йорданов за някакви „негови” разкрития в предаване на Канал 3, но в Брюксел синът на поета мина границата, като заяви, че нито една българска медия не публикувала информацията от Тагесцайтунг за премиера Борисов!По-тъпа лъжа не бях чувала!

Вярно е, че в НТ СКАТ Велизар Енчев също обяви, че медии и сайтове си мълчали и добре че били от СКАТ, та станало ясно какво написали и разследвали немските журналисти за българския премиер!

Откакто има медии, оттогава се лъже поголовно, но напоследък взех да ставам чувствителна към някои от така наречените ми колеги!

Първо: Канал 3 пусна информацията за Тагесцайтунг по едно и също време със сайта „Хроники” – как така Йорданов не забеляза това, след като единствено в Канал3 се появява да отегчава аудиторията с неистовите си усилия да е едновременно Удуърт и Бърнстейн / журналистите, които разкриха аферата Уотъргейт – бел. Л. М. за Асен Йорданов/?

Второ: информацията за Тагесцайтунг бе пусната и в други сайтове, които явно Йорданов не чете, защото ако си правеше труда да ги отваря, щеше да му проличи!

Трето: отдавна е известна проявяващата се циклично творческа немощ на така наречения ми колега Асен Йорданов, който често се захранва от липсата на достоверна информация, с която той да си служи непредубедено.

Това, че някакъв отчаян гражданин му е дал оригинални документи за Иван Миронов прави Асен Йорданов единствено клиент на Прокуратурата, след като водещата на „Неудобните” твърди, че от тази институция са обявили намиращите се в Асен документи за Булгаргеомин за изчезнали!

Водещата на въпросното предаване в Канал 3 повтаря като мантра, че Асен има оригинални документи, което тутакси го поставя в неизгодна, от законова гледна точка позиция. Да не прибавям тук и факта, че тази водеща е завършила право и би следвало да е наясно с НПК…

Пет пари не давам за претоплените манджи, които Асен Йорданов сервира редовно, за да не го забрави публиката. Няма да се изненадам, ако направи разследване и за Жоро Павето, убиецът на жени от епохата на Живков!

Наясно съм и с цената на скритата реклама, която в предаването с Йорданов се прави и на Меглена Кунева, „специалистката”, която навремето са водили до Габон като номенклатурна единица от онази епоха!

Голяма забава бе да слушам как Кунева обяснява, че много се гордее със знанията си, като юрист за концесиите, но като отишла в Габон така и не разбрала какво се случва там и откъде изтичат пари в милиони!

Та с какво се гордееше Кунева? Ако сте разбрали – кажете…

Забавно бе да слушам водещата, която обясняваше, че в интернет прочела еди какво си за Иван Миронов!

Ало-о-о-о, когато Миронов източваше с височайше благоволение държавата и чрез Балканбанк – всички журналя мълчаха коленопреклонно и нямаше интернет, говорим за 1991-1992 година!

Къде беше тогава през 1992 г. Асен Йорданов, къде беше водещата, за да бъде непримирима?

Йорданов, слагам настрани това, че яде пердах, тъй като не те чух да проверяваш кой и защо те би.

Слагам настрани това, че те наградиха с някакъв приз в Лайпциг, редом с карикатуриста на Пророка и афганистанският журналист Саид Якуб Ибрахими, но те съветвам като в онзи стих на Славейков: „Асене, бре, чети!”

През 1992 година аз съобщих, че групировката Тахер е осъдила във Върховния съд във Великобритания Иван Миронов за 27 милиона лири стерлинги! Направих съобщението, защото имах в ръцете си Решението на Върховния съд срещу Миронов!

Тогава всичко що мърда в гилдията скочи срещу мен!

Някои от така наречената журналистическа колегия /Соня Колтуклиева и сие/даже писаха против мен доста злостно!

Други като търкалящото се недоразумение П. А. направиха предаване по темата без да ме поканят, трети, като вездесъщият Коритаров също ме нападнаха и поканиха Андрей Луканов в радиостудио, с надеждата да бъде сравнена с земята!

Само че Луканов попита защо и аз не съм поканена и така сложи кръст на надеждите на Коритаров да ме разфасова!

А истината е, че всичко, изнесено от мен за Балканбанк и Иван Миронов бе истина, в ръцете си имах присъдата от Лондон, която ми изпратиха приятели!

Държавната машина бе зад Миронов и той подаде иск срещу мен за 500 000 лева!

Само че делото така и не тръгна и бе прекратено…

Какво се случи с тази присъда срещу Миронов и изпълнението й – не успях да науча, тъй като един от моите приятели, помогнал ми за набавяне на документите бе „самоубит” в заключената си стая!

В тези неспокойни дни, шефът на БНБ, Тодор Вълчев ме срещна в парламента и ме посъветва: „Люба, за банките, или добро, или нищо!”

Послушах го.

Историята с тази афера е много интересна и е част от книгата ми, подготвена за печат.

Но днес бих задала няколко въпроса на уважаемата колегия:

Защо не напомнихте в Брюксел за взрива във в. Галерия!

Защо не напомнихте за взривената кола на Сашо Диков?

Защо седнахте редом до Любомир Павлов, чийто вестници работят под диктовката на известни медийни магнати?

Какво правехте до Павлов след като той днес, на 8 юни в някакъв записан явно незаконно разговор заявява, че разчита на вътрешния министър Цветан Цветанов?

Колеги, да сте чули журналисти от други държави да ползват Брюксел като Стената на плача?

Колеги, кой от вас, пътувалите до белгийската столица освен Сашо Диков направи предаване за манипулативната журналистика на любимата репортерка на властта, Диляна Гайтанджиева?

Кой от вас я заклейми, че позори професията?

Всички вкупом мълчахте и мълчите!

Да сте чули да развявам някога и някъде факта, че дъщеря ми бе уволнена от едно полуграмотно протеже на Цветан Цветанов, защото ми е дъщеря? А не заради безспорните й качества на компютърен специалист?

Докога ще градим имиджа на управниците, загърбвайки важни за гражданството проблеми?

Без медии – всеки политик е господин Никой.

Без репортажите, интервютата, разговорите в студиата – политиците са Нула! Кръгла и огромна Нула!

Не ние трябва да се съобразяваме с тях, а те са длъжни да се държат прилично с нас – това е азбучната истина за мястото на медиите в обществото!

Колцина от нас държат очите си отворени за това, което вършат политиците ни?

Колцина от нас отритнаха купените от властта или хората на Сорос журналисти?

Та един от тях, с все още мек провинциален акцент и брадичка катинарче, пишеше доноси срещу мен във в. „Демокрация”, за да не ме назначава Енчо Мутафов за завеждащ „Разследвания”! И то при положение, че аз самата обявих, че не искам да ставам началник!

Това „момченце” преписва напоследък на поразия и си издава като свои книги преписани страници от чужд труд!

Това „момченце” се кланяше на Димитър Паница и така се уреди с финансова „независимост”!

Наскоро чух, че недоволствал по несъвършенство на Закона за досиетата, че не вадел досиета на починали граждани с принадлежност към службите!

Убедена съм, че ако Георги Марков се бе надигнал да чуе кой го защитава, щеше пак да се върне в небитието!

Вместо да запретнем ръкави и да наричаме нещата с истинските им имена, мълчим.

Спестяват се неудобните истини на власт имащите – мнозина от нас записват чинно думите им, сричките, паузите, тембъра на гласа – остава да издигнат лозунги за непогрешимостта и нетленността им!

Журналистите правят събитията известни като ги отразяват!

Без медии – няма нито политици, нито власт!

Журналистите правят политиците сияйно популярни, а това вече е срамно!

И нека да се уважаваме, да работим с отворени очи, не само за себе си!

Другото е пошло и не прави чест на професията…

Люба Манолова